
Става дума за мое професионално преживяване. Надеждата ми е разказаното по-долу да заинтригува повече хора.
Задачата
Разтревожена от агресивното поведение на четири деветгодишни момчета, директорката на малко столично училище се обърна към мен с молба да помогна на колегите й, а и на нея самата, в работата им с тези деца. Месеци наред те воюват помежду си, налитат на бой и подклаждат култура на насилие. Никой не е в състояние да им въздейства, за да постигнат те разбирателство помежду си. Обещах да направя всичко по силите си.
Първа среща: в сградата на училището, 60 мин
Отидох при момчетата без кой знае какъв предварителен план за действие. Исках едно – да изградим с тях пространство, в което те да видят себе си като уверени и достойни личности; деца съумели вече да постигат неща.
Заниманието протече в две части.
Първа част
Момчетата рисуваха по три изображения на самите себе си – у дома, в училище, и на тяхно любимо място. Всяко едно от тях показа и обясни на другите какво е нарисувал. След това разказаха кое от всички неща, които правят в училище, им доставя най-голямо удоволствие. Продължихме с описание на случка, която могат да нарекат „искрящ момент“. Какво се е случило? Кога? Къде? С кого? Как така случката се оказва „искряща“ за тях? И в края на първата част на нашата работа, всяко от момчетата успя да опише едно или повече качества на останалите трима.
И момчета, и аз останахме изненадани от хода на разговорите. Те, защото никой не ги нахока, не потърси вина. А пък аз се удивих от приказливостта на момчетата, богатите описания,, любопитството, желанието за игра и да бъдат заедно в тази игра.
Втора част
След малка почивка, тръгна разговор за какво ни е събрало заедно и какво момчетата се надяват да се случи по-нататък, в седмицата след срещата. Кое ще бъде различно? Приказвахме за репутацията им в класа и за това как те искат съучениците и учителките да говорят за тях. Какви биха били ползите за тях самите, за останалите деца, и за училището изобщо, когато променят поведението си и настъпи спокойствие, мир и разбирателство между тях. Заваляха безброй идеи. Завършихме със сътворяването на писмо до директорката на училището и до класната ръководителка на момчетата с описание на промяната в поведението. Ето го и самите идеи, изредени в писмото:
- Не се обиждаме един друг и вече съм добър приятел с останалите.
- Вече сме приятели и се държим миролюбиво.
- Има мир и спокойствие, кротки закачки.
- Изричаме добри думи един към друг. Разбира ме се.
Случи се така, че момчетата успяха да дадат име на своите стремежи. И още нещо: писмото щеше да помогне да ги видят в добра светлина.
Втора среща: отново в сградата на училището, 120 мин
Видях се с четирите момчетата поотделно, за около 30 минути с всяко. Оставихме разнищването на проблемите настрана и насочихме разговорите право към уменията, което ще им помогнат да овладеят гнева си, да спрат с нападките и да развият желаното поведение на взаимна доброта, разбирателство и приятелство. Доверих се на момчетата. Сигурна бях, че всеки един от тях знае какво умение иска да изгради. Преди обаче да постигнем съгласие за назованото от самото дете умение, поисках да ми разкажат за нещо ново, което всяко е научило през последната седмица. Знаех, че подобен разказ поощрява детето, то се радва и е вече готово да говори за какво друго умение би искало да научи. Историите, които чух отвориха за мен света на момчетата, вече бяхме заедно там.
Новите въпроси те възприеха като естествено продължение на започналия вече разговор.
- Какво умение искаш да изградиш, за да бъдеш спокоен, добър с останалите три момчета?
- Какво ще е добре за теб? Защо е важно да можеш да правиш това?
- Кой друг ще има полза?
Следващата стъпка беше момчето да даде име на свето ново умение. Името е важно, тъй като с името си начинанието става свое и детето може с нарастваща лекота да говори за новото умение с хората около него. Обсъдихме също така кой би могъл да помогне, когато се усвоява новото умение. Освен хора, назовавахме супер герои, животни или въображаеми същества. С огромно удоволствие децата си представяха как и кого ще поканят, за да отпразнуват овладяването на умението. Настъпи най-вълнуващата и дейна част от разговора: подканих всяко от момчетата да изиграе и представи умението, което започва да учи.
„Покажи как ще се държиш, какво ще правиш, когато трябва да овладееш желанието да се биеш.“
С всяко едно от децата направихме кратко, едноминутно видео на представянето на умението. По-долу изброявам уменията, така както ги назоваха и изиграха момчетата. Удивителна е тяхната непринуденост и чистота.
- Броя до 15, за да мога да си остана на мястото и да се сдържам. И когато мога вече да го правя добре, ще отпразнувам постижението си като надувам купища балони.
- Пазя приятелите си от лоши неща, помагам, говоря със сладки думи; ще бъда герой. И когато мога вече да го правя, ще ги поканя у дома и ще ги почерпя с нещо вкусно. Мога да готвя.
- Отговарям спокойно, запазвам внимателен тон. И тъй като не съм сигурен точно как, питам някой, който знае как се прави това. Когато го постигна, ще отпразнувам с голямо парти с преспиване.
- Търся помощ от по-възрастен. Когато постигна това, ще гледам безброй филми за животни.
Разказът има добър край. От учителките разбирам, че четирите момчета са престанали да се нападат един друг и не прехвърчат искри между тях. Често ги виждат да ритат заедно топка в двора на училището.